Защо е важно да се сбогуваме и да говорим за неродените деца?

sad-couple-support

Загубата на бременността в начална или в напреднала фаза е събитие, на което не се отделя необходимото внимание в обществото ни, както и не се разглежда като достатъчно значимо събитие в живота не само на жената, но и в живота на цялото семейство – този на мъжа и на братята и сестрите (бъдещи или настоящи) на това неродено дете.

Да се сбогуваш означава да признаеш, че някой е съществувал, бил е част от живота и вече не е. Да отделиш необходимото пространство на взаимоотношенията с този някой. При неродените различното е, че те не са се родили и тяхното съществуване е само вътреутробно, за което свидетелстват тялото на майката и медицинският екип, който е проследявал тази бременност.

Когато един живот не се случи, единствено майката и нейното семейство остават опустошени.

Темата се неглижира, не е отредено необходимото внимание, грижа и съпровождане на тази загуба, което прави страданието на жената още по-голямо, защото тази загуба не може да бъде изречена. А в изричането има лековитост, има достъп до реалното, поне частичен.

Близките, претърпели загуба на роден човек, имат възможността да извършат траур по загубата с него. Могат да говорят за човека, да конструират спомени с него, да гледат снимки, да извършат ритуали по сбогуването. Получават подкрепа от близки и далечни под формата на съболезнования, които дават усещането за подкрепа и съпровождане.

Близките на неродения рядко или никога не говорят за загубата. Това е тема табу, за която не се говори. А когато се говори, стои неизказана и мълчалива. Именно поради тази причина майката остава неподкрепена и често опустошена, самотна в своята физическа и психическа загуба.

Мъжът е често отчужден, защото не може и не знае как да подкрепи съпругата си, а децата, които са се родили преди или ще се родят след загубата, често нямат информация за нея.

Оформя се една тайна, за която свидетелстват само родителите и медицинските доверени лица. Но тази загуба остава като неизречено слово, като неизреченост в реалността, която има нужда да бъде изговорена. За да бъде приета. За да бъде вплетена в семейната история. За да бъде подкрепена и съпроводена. За да може да продължи пътя напред. За да могат бъдещите деца, както и тези преди, да станат вплетени.

Без изричане, без ритуал на сбогуване, без споделяне, една подобна загуба може да се превърне в сериозен травматизъм, който да прескочи и през поколения.

Защото, думите носят в себе си приемане, вписване. Възможност за сбогуване. Преминаване от символичната представа – тази на мислите в реалността. Тоест тази загуба остава нещо конкретно във време-пространството. Докато ако остане само в мисловен пласт, тя може да разпростре своята тъга из целия живот за неограничено време.

Траурът също е нещо, което може да се постигне чрез изговаряне. Ритуалите по сбогуване също имат за цел да помогнат на страдащите да премине и да се разделят.

Едно семейство, преминало през загуба, е важно да говори за тази загуба – както в пространството на семейството, така и извън него. За да може чрез думите да се изработи пространство по приемане на загубата. Важно е и децата, които ще бъдат родени или вече са родени, да знаят и приемат тази загуба. Да им бъде поднесена подходящо според възрастта им.

При по-малки деца, приказни сюжети и ритуали на сбогуване вършат чудесна работа за приемане на случилото се. Противно на очакваното децата не се натоварват от тази информация, стига тя да не стане център на взаимоотношения.

Важно е родителите да се обърнат към специалист, който да помогне тази загубата да бъде изтъгувана, за да може да се постави ново начало, както и да съдейства децата от семейството да бъдат вплетени в семейната история по един деликатен и щадящ, но присъстващ начин.

Минавайки заедно през подобно преживяване, семейството би могло да остане скрепено и да продължи своята цялостност, без да oстави отделните му членове неразбрани и самотни.

Автор: Анастасия Грозева, психолог и психотерапевт

Сподели това

Копирайте връзката в клипборда

Копирай